ТОЧНО преди да се върне в небето, Исус дал на учениците си задачата да бъдат свидетели за него „както в Йерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до най–отдалечените краища на земята“. (Деяния 1:8) Те направили това с пламенност и смелост. Но службата им в Йерусалим предизвикала силно противопоставяне, което довело до мъченическата смърт на Стефан. Много от учениците на Исус намерили убежище в Антиохия (Сирия), един от най–големите градове в Римската империя, намиращ се на около 550 км северно от Йерусалим. (Деяния 11:19)

В Антиохия християните продължили да проповядват „добрата новина“ за Исус и много хора от другите народи станали вярващи. (Деяния 11:20, 21) Макар че гръцкият бил официалният език зад стените на града, отвъд тях, в провинцията, хората говорели сирийски.

През II век с увеличаването на броя на християните, говорещи сирийски, възникнала необходимостта добрата новина да бъде преведена на техния език. Затова изглежда, че сирийският, а не латинският бил първият  език, на който били преведени части от Християнските гръцки писания.

До 170 г. сирийският писател Тациан (120–173 г.) съчетал четирите канонични евангелия и издал на гръцки или сирийски своя труд, наричан „Диатесарон“ — гръцка дума, означаваща „чрез четирите [евангелия]“. След време Ефрем Сириец (310–373 г.) издал коментар върху „Диатесарон“, което потвърждава, че християните, говорещи сирийски, използвали този превод.

Преводът „Диатесарон“ е от голям интерес за нас днес. Защо? През XIX век някои учени твърдели, че евангелията били написани чак през II век, между 130–170 г., и затова не са достоверни разкази за живота на Исус. Но древните ръкописи на „Диатесарон“, открити оттогава насам, доказват, че евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан вече били широко разпространени през средата на II век. Затова трябва да са били написани по–рано. Също така, тъй като Тациан не се позовавал на апокрифните евангелия в такава степен, в каквато използвал четирите канонични евангелия, става ясно, че апокрифните евангелия не били смятани за надеждни или канонични.

До началото на V век един превод на Библията на сирийски започнал да се използва в северна Месопотамия. Той бил издаден вероятно през II или III век и включвал всички библейски книги с изключение на 2 Петър, 2 и 3 Йоан, Юда и Откровение. Този превод е известен като „Пешита“, което означава „прост“ или „ясен“. Преводът „Пешита“ е един от най–старите и важни документи, свидетелстващи за начина, по който в древността се предавал текстът на Библията.

Интересно е, че върху един ръкопис на „Пешита“ е записана дата, която се пада през 459 или 460 г., което го прави един от най–старите библейски ръкописи с конкретна дата. През 508 г. била направена преработка на превода „Пешита“, в която били включени петте липсващи книги. Новото издание станало известно като Филоксенийски превод.

До XIX век почти всички познати гръцки ръкописи на Християнските гръцки писания датирали от V век или много по–късно. Поради тази причина библейските учени много се интересували от ранни преводи като латинската „Вулгата“ и сирийската „Пешита“. По онова време някои смятали, че „Пешита“ е резултат от преработка на по–стар сирийски превод. Нямало обаче доказателства за съществуването на такъв текст. Тъй като сирийската Библия се появила през II век, подобен превод щял да хвърли светлина върху ранните текстове на Библията и щял да бъде от огромно значение за библейските учени. Имало ли наистина стар сирийски превод? Щял ли да бъде открит?

Да, дори били открити два ценни сирийски ръкописа! Първият датира от V век и е сред многото сирийски ръкописи, взети в Британския музей през 1842 г. от един манастир в Нитрийската пустиня в Египет. Той бил наречен Кюртънов сирийски ръкопис, тъй като бил открит и издаден от Уилям Кюртън, който помагал за съхраняването на ръкописите в музея. Този скъпоценен документ съдържа четирите евангелия в следния ред: Матей, Марко, Йоан и Лука.

Вторият ръкопис, който е запазен до наши дни, е Синайско–сирийският кодекс. Откриването му е свързано с опасното пътуване на близначките, споменати в началото на статията. Макар че нямала университетска степен, Агнес научила осем чужди езика, единият от които бил сирийски. През 1892 г. Агнес направила забележително откритие в манастира „Св. Екатерина“ в Египет.

 Там, в един тъмен килер, тя намерила ръкопис на сирийски. Агнес разказва: „Той имаше отблъскващ вид, защото беше много мръсен, и почти всички страници бяха слепнали една за друга, тъй като не бяха разгръщани.“ Това бил ръкопис палимпсест *, като оригиналният текст бил изтрит и страниците били изписани наново на сирийски с текст за жени светици. Въпреки това Агнес забелязала, че отдолу има друг текст и в горната част са изписани думите „на Матей“, „на Марко“ и „на Лука“. Тя държала в ръцете си почти пълен сирийски ръкопис на четирите евангелия! Учените днес смятат, че той бил написан в края на IV век.

Синайско–сирийският кодекс е смятан за един от най–значимите библейски ръкописи, заедно с гръцки ръкописи като Синайския кодекс и Ватиканския кодекс. Днес като цяло се смята, че Кюртъновият и Синайско–сирийският кодекс са преписи на стари сирийски евангелия, датиращи от края на II или началото на III век.

Могат ли тези ръкописи да са от полза за изследователите на Библията днес? Без съмнение е така! Да вземем за пример т.нар. дълго заключение на Евангелието според Марко, което в някои Библии се намира след Марко 16:8. То се появява в гръцкия Александрийски кодекс от V век, в латинската „Вулгата“ и др. Но два достоверни гръцки ръкописа от IV век — Синайският кодекс и Ватиканският кодекс — завършват с Марко 16:8. Синайско–сирийският кодекс също не съдържа дългото заключение, което служи като допълнително доказателство, че е добавено впоследствие и първоначално не било част от евангелието на Марко.

Да разгледаме друг пример. През XIX век почти всички преводи на Библията съдържали невярна добавка, подкрепяща учението за Троицата, в 1 Йоан 5:7. Тази добавка обаче не се появява в най–старите гръцки ръкописи, нито в „Пешита“, което доказва, че това е опит да се изопачи текстът на Библията.

Ясно е, че Йехова Бог изпълнява обещанието си да пази святото си Слово. В него намираме следното уверение: „Тревата изсъхва, цветът увяхва, но словото на нашия Бог остава до безпределни времена.“ (Исаия 40:8; 1 Петър 1:25) Преводът, известен като „Пешита“, има скромна, но важна роля в точното предаване на библейското послание на цялото човечество.